Прочетен: 602 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.01.2015 16:28
Бе волно усмихната птица,
за едно пшеничено зърно,
на перваза всеки ден кацаше,
но нямаше за нея ни едно.
Избрoрът падна не върху нея,
тя вдигна гордо глава,
пожела сполука без нея,
и на сърцето си сложи окова.
Нямаше време да мисли,
нямаше право на отговори,
имаше купища плевели,
и невъзможност да говори.
На челото си буква жигоса,
есента я събуди от летния сън,
зимна яка и колоса,
тя литна към свободата навън.
**********************************************************
Оцелях,
страшна бе първата нощ,
втората от умора пребита,
третата не я помня...
И започна да се развиделява,
усмивката намери лицето си,
мислите намериха главата си,
а аз трябваше да вървя...
И тръгнах,
избрах от двете злини по-голямата,
че кой друг ако не аз :),
разбиването на железни завеси е патентовал.
А ключаря на дявола бе здраво залостил,
ключа ми размахваше под носа...
Избягах,
за да се върна,
при неразгаданата загадка.
****************************************************************
Първите снежинки са отвън на двора,
малко закъснели, снощи наваляли.
Бяла авантюра, ледена миниатюра,
бистри сълзици, до вчера мъглици.
Потанцувай ми снежинке,
приспи ме зимна господарке!
Събуди ме с кристална глава,
нека видя пътеводна звезда!
На клепача ми кацни,
в диамант се прероди.
Мъничка светулка в мрака,
топлина по пътя към безкрая.
°< >°< >°< >°<