Много внимавах  да не пропусна точния момент, трябваше да се разпръсне на хиляди парченца, свистенето от плавното им падане трябваше да отекне по всички измерения на тишината. Справих се перфектно. Мисли си слонът, доколкото това му се удава.

 Стъклената къща от неотразени времена очакваше  личния си слон, предопределен от съдбата да я разруши.

 Самата тя, трудно се подава на описание, точно това я прави специална, загадъчна, интригуваща. Погледите на минувачите преминават през тройните и стени и попадат в градината, там всичко цъфти и се усмихва. Интериора на къщата оставаше скрит за тях, безброй вещи живееха собствен живот. Допусне ли ви вътре, показва само това, което иска да видите, създава усещане на уют и спокойствие. Попаднал въднъж в лабиринта  и, човек се изгубва времево, подчинява се на нейните правила. Да, определено си е къща с характер.

 Появил се обаче нейният слон, способният да я разруши. Как го бе избрала съдбата, никой не му каза, той обаче успя... Справи се с лекота със задачата, дори не разбра как го направи. Точно тази му черта, неразбирането, го направи толкова опасен.

 Сега къщата си събира парченцата и проклина деня в който отвори врати за слонове.

 А слонът..., а слона ли? – той не прави трагедии, най-малко от неща, които не разбира.                             
                                                            ***

  Стъклената къща е колкото крехка, толкова и монолитна. Можеш да преминеш през нея, но и  да си размажеш лицето, пропускайки някоя стена. И дяволски последователна, меко казано,  минувачите даже не отразиха стъкления дъжд. Много е възможно, той и да не се е състоял, къщата е в своя мълчалив период, не говори, всичко е оставено на въображението на слона.

 Слонът, наш слончо, се беше скатал в първата пряка и подаваше  ухо зад ъгъла. Като дете извършило пакост, оценяваше последиците подарени му като избраник на съдбата. Всяко едно стъкълце от къщата, просвистяло през мистичната тишина, се бе върнало на мястото си.

 Вярно е, че вратата на къщата бе трогателно отворена, когато мина покрай нея, вярно е също, че той сам пожела да влезе в нея. Най-вярно е обаче, че този слон не е разрушител, има още да учи за себе си, явно... Да го оставим да се преоткрива...

                                                         ***

 Лабиринтът в къщата е също толкова необикновен, колкото и самата нея. Той е единственият път към всяка една от стаите. По него се преминава само по боси сетива, вратата на стаята няма да видите, ще я почувствате. Ще се отвори, само ако е вашата стая. Едва тогава може да пристъпите в бледолилавата и топлота. Тя идва от камина с форма на сърце, бледолилавото около нея преминава в жаркочервено, нарушавайки всички правила на цветообразуването.  Да не нарушавам повече несъществуващите правила на къщата, тя не обича да е център на внимание, а може и да обича, това ще научим от изненадата. Неподготвените за изненади да се хванат здраво за парапета, такива ще има в изобилие.
                                      
                                                           ***

  Градината към стъклената къща, заслужава специално внимание. Отгледана с огромно желание, обгрижвана с много любов, тя е една фантастична цветна приказка. Oтражение на характера на къщата, тиха, уравновесена, чувствена, загадъчно недоизказана нотка заглъхва в сладка роса и полепва по червеното на маковете. В нея растяха, най-вълнуващите трепетлики, най-обичливите незабравки, най-любвеобилните лиани, най-огнените лалета. Слънцето по цял ден и се любуваше, вечер ревниво го сменяше луната.  Притихнала градината като че ли очакваше да се появи някой слон, да омеши цветовете и ароматите и.
   Нашият слон, този същият, забеляза градината още при първото си преминаване покрай къщата. Такава градина не можеше просто така да се подмине. Разгледа я през стъклото, от тротоара. При все, че му се стори нереална, обсебваща, и мъничко отчаяна, продължи да я разглежда при всяко минаване покрай стъклената къща. Той би добавил свобода и фантазия в нея, беше му някак прекалено подредена и перфектна. Не, че някой го пита, той обаче да си завре хобота навсякъде, примерното тихуване не му спори.

В един прекрасен ден, къщата реши да отвори врати за слона. Tова е грешка, която няма току така да и се размине, в главата му само вироглавщини, да му мисли градината. Даа..., тя така отвори врати, че слона не влезе в градината.

                                                         ***

Една от стаите в стъклената къща обича да пише стихове. Те, точно като къщата, не са обикновени, а плетеница от емоционално неосъзната чувственост. Много, много силни и много, много раними, имат нужда някой да ги разбере и подреди. Възможно е да са закодирани послания до безкрайността, примерно :).

 Има нещо, което страшно гнети и натъжава къщата, тя не иска да си го признае, обаче много и личи. Вероятно не осъзнава колко много.

 Та, една от стаите обича да излива душата си в стихове, по някое време тя започна да ги посвещава на определен човек. Не за дълго, както казах появи се нейният слон, нищонеразбиращият, способният да я разруши. Слонът всъщност няма нищо против посвещенията, дразни го това, че не разбира защо те са толкова важни за стаята. Той е убеден, че няма нещо, което да не е в състояние да разбере, къщата явно е на друго мнение. Вероятно не трябваше да е толкова настоятелен, вероятно. Или навярно е трябвало да спи по-малко, и да сънува по-малко. Тя съдбата не току така го беше нарочила за разрушител, той както казах се справи блестящо. Стаята от стъклената къща престана да пише, поне не видимо, което е тъжно, много тъжно. Нейните стихове си имаха отражения, които можеха да се видят или от посветени или от скрити зад ъгъла, неориентирани слончета.

                                                           ***                                        

През един от онези слънчеви дни в които по цял ден вали, тряба да беше  преди около година, слончо бе решил да напусне градчето в което живееше стъклената къща. Не му бе ясно точно защо, неразбирането бе опасната му страна, усещаше, че така е правилно, изчакваше един отговор, който пък се попиля по знайни и незнайни пътища.

Направи една крачка, счупи ваза, втора крачка, хоп къщата на парченца. Не знаеше как се стои мирно, обаче много се стараеше, колкото повече се стараеше, толкова повече се объркваше. Къщата си събираше парченцата, а той клепаше на парцали. Дали в момента знае какво пише, не е ясно.

Беше по-малката от неизвестните злини, така трябва да е било, трябваше хем да влезне в къщата, хем да си остане отвън, колелото на събитята се превърташе и го връщаше в изходна позиция. Вече не знае нито къде го сърби, нито къде да се почеше, току виж изпотрошил цялото градче. Най-хубавото е, че ситуацията много му допада, сега измисля нова версия на междузвездни войни или каквото там се получи, е..., и малко поукрасява, само колкото да не изглежда нелепо.