Думите мълчаха в тишина,
тихичко мълчаха и така.
Дори не бяха думи,
като фарове в мъгла
намираха усещания.

Дори тишината не е тишина,
тя крещи, глух е света.
Някак наопаки днес ще застана,
какво ме страхува няма да кажа,
времето да ме почака.

 Смръщила вежди,
луната пушеше пура,
гледайки страшно,
не се припознаваше.
Може и да не е от този свят.